http://www.artsloi.com/music/833-2012-03-04-18-29-55.html
неделя, 18 май 2014 г.
петък, 5 октомври 2012 г.
Достоевски: Най-лакейският възможен случай
Автор: Ф. М. Достоевски
Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население". Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му...А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин." А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.
Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?
Какво лакейство вместо просветената деликатност,а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.
По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до* днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари; не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав,. сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тнх наистина се завърнаха турците и — какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, — всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...
NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери, и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени. Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове. Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако ус-тановят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно иаказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери н паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец». Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере. Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!" Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)
Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...
А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите" и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?" Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?" Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси" го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!
Б е л е ж к и:
Откъсът е от „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II." Заглавието е на Ф. М. Цитира се по Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348).
Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...
Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население". Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."
И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му...А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин." А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.
Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?
Какво лакейство вместо просветената деликатност,а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.
По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до* днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари; не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав,. сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тнх наистина се завърнаха турците и — какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, — всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...
NВ (Между другото съвсем наскоро, към средата на ноември, от Пиргос писаха за нови зверства на тия изверги. По време на станалата там люта битка турците успели временно да изтикат нашите, така че те не смогнали да приберат ранените си войници и офицери, и когато по-късно вечерта на същия ден нашите отново се завърнали на същото място, те намерили своите войници и офицери обрани, голи, с отрязани носове, уши, устни, с разпрани кореми и накрая обгорени в подпалените от турците купи сено и жито, където те предварително пренесли все още живите ранени. Репресиите, разбира се, са нещо жестоко, още повече всъщност не водят доникъде, както вече казах в един от предишните броеве на «Дневника», но добре би било да се държим по-строго с началството на тия скотове. Би могло просто да се обяви открито пред цяла Европа (прусаците най-вероятно биха постъпили точно тъй, понеже точно тъй са постъпвали с французите, без да имат и една десета от уважителните причини, каквито имаме ние по отношение на воюващите срещу нас чудовища), че ако ус-тановят зверства, непосредствените началници на извършителите им, в случай на залавяне в плен, ще бъдат съдени на място от военен съд и подлагани на смъртно иаказание чрез разстрел. Това може да окаже някакво въздействие върху преките офицери н паши. (NВ. Смятам, че винаги може да се научи, веднага или впоследствие, кой от турските военачалници е командвал, да речем, атаката при Пиргос.) Такъв сюрприз вместо каляските с ресори може и да вразуми мнозина от тях. А сега тоя «началник», като падне в плен и види как го посрещат след неговите зверства, си въобразява веднага, че стои неизмеримо по-високо от «руския поганец». Повярвайте, тоя турчин никога няма да повярва, пък няма и да разбере нашата европейска деликатност и нашия страх от Европа, през ум дори няма да му мине тая причина. Деликатният страх от Европа е чисто руско изобретение и чисто руско дело и никой никога не би могъл да го разбере. Следователно, разсъждава турският военачалник, „щом толкова ми се кланяш, след като аз вчера може би съм позволил да отрежат носа на брат ти, значи сам усещаш твоето нищожество пред мен и моето величие пред теб. Но точно така трябва да бъде според волята на аллаха и в това няма нищо чудно!" Ето какво би трябвало да си мисли плененият турски паша и той без съмнение мисли точно тъй.)
Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...
А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите" и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?" Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?" Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси" го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!
Б е л е ж к и:
Откъсът е от „Дневник на писателя”. 1877. Година II. Ноември. Втора глава. II." Заглавието е на Ф. М. Цитира се по Достоевски, Ф. М. Събрани съчинения в дванадесет тома, т.11. С.: Народна култура, 1989 (с. 344 - 348).
събота, 23 юни 2012 г.
Няма по-прост народ от българския
“Няма по-прост народ от българския” –
под това заглавие „Невероятно инфо“ пусна материал, който, макар и
фантастичен, решихме да публикуваме заради убийствената ирония в него.
Той е неопределен жанр – очерк, есе или автоинтервю. Текстът на Едуард
Стърнс, касаещ България, придоби огромна популярност сред англичаните.
Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава.
Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава.
Текстът публикуваме от от www.eurochicago.com.
”Напоследък сред нас, британците,
стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна наистина
красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга –
ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в
затворени комплекси, накланяха везните в полза на решението за една
такава на пръв поглед изгодна сделка. Но приятели, не правете тази
грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте
там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи.
Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на
българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима,
ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща . . .!
Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на Земята. Няма
по-прост народ от българския и тука аз бих искал да направя едно
разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и
необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са
кухи. Те са интелигентни, но са прости.Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости.
Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата.
Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава; не, те дори не са тълпа. Не, те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат.
Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ?
Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския?
Долу лапите, простаци, от името българи!. Вие не сте и не би могло да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България.
Но как така, – ще попитате вие – Нима
няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия,
наречена България? Има разбира се, те имат общи черти, но те не ги
правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и
крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – за тях е достатъчно
да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не
виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се
радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят
и съсипят.
Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак,
присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за
пари са готови да направят всичко; тук понятията чест, законност, морал
са просто празни думи.Но защо – ще попитате вие – казваш, че са прости? Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек, за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се избавят от това положение, но въпреки това, те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до това положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг.
Българите смятат себе си за тарикати, това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Но най-общо казано, тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение.
Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.
Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност.
Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.
Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе.
И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш:
“-Ми аз, какво мога да направя?”
Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.
Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг.
Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.
Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш.
Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.
Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости… “
Author Archives: Chergar
вторник, 10 април 2012 г.
Зодия Телец
ТЕЛЕЦ (TAURUS)
21.IV - 20.V
ЕЛЕМЕНТ НА ЗНАКА - Земя
УПРАВЛЯВАЩА ПЛАНЕТА - Венера
ДЕВИЗ - "Аз притежавам"
КЛЮЧОВА ДУМА - притежания
ЦВЯТ НА ЗНАКА - син, зелен, жълт, розов
ДЕН НА ЗНАКА - петък
МИНЕРАЛИ - смарагд, тюркоаз и ахат
МЕТАЛ НА ЗНАКА - мед
ЩАСТЛИВИ ЧИСЛА - 6
СЪДБОНОСНИ ГОДИНИ - 6, 13, 20, 27, 34 и т.н. през 7 години
БРАК - по-принцип се допълват със Скорпиона. Пълна хармония с Дева и Козирог. Отлично разбирателство с Рак и Риби.
ОБИЧАТ - собствеността, парите, доброто ядене, пиене, комфорта, безгрижния живот, чувството, че притежават повече от съседа, елегантността, хубавите мебели, килимите, хармоничната обстановка
МРАЗЯТ - неудачниците, недъгавите, колебанието, бързите промени
СИЛАТА им е в постоянството и търпението, а също и във физиката
СЪВЕТ - отдавайте по-голямо значение на чуждите съвети и не се инатете, когато виждате, че пречките растат пред вас
СЪДБА - живот, пълен с промени и професионален възход
Препоръчителни камъни за ТЕЛЕЦ:
Розов кварц, Сардоникс, Смарагд, Яспис
сряда, 4 април 2012 г.
За толерантността
Французите, тез толерантни хора, не можаха да издържат нашите цигани и ни ги върнаха! ТОГАВА ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЯКОИ НИ ОБВИНЯВАТ В ЛИПСА НА ТОЛЕРАНТНОСТ?!?! Че ние години наред живеем с тях!
вторник, 13 март 2012 г.
Хора, вбесете се!
партиите трябва да преминат на издръжка от членски внос, тогава ще се види колко народ ги поддържа и дали ще има въобще разни недоразумения, като цветелин кънчев и мартин димитров. иначе се оказва, че ВСЕКИ българин членува не по свое желание във всички партии! аз така тълкувам субсидирането на партиите от нашите данъци.
това обяснява също и защо всеки трътльо в парламента не се свени да говори от името на НАРОДА! ама мен никой не ме пита искам ли да имам N-идеални части членство в бсп или дпс!
Nelly Furtado
от хубавите години на нели фуртадо! имаше лице, имаше стил! после се събра с некакви чернилки, започна да работи във фабрика за боза...
Абонамент за:
Публикации (Atom)